Лекцията мина изключително интересно. Професорът бе един от тези редки хора, които въпреки абсолютното си превъзходство от гледна точка на знания и неизменното причисляване към академичния елит, оставаше човечен и най-вече – знаещ как да се отнася с младежите, на които преподаваше. Пролуката между поколенията зейваше тройно по-голяма в учебната среда там, където се намесваха архаичността, сухотата, и поривът на преподаващия да демонстрира своите знания по агресивен, елитарен като насоченост начин.

Именно поради това в някои случаи ученици излизаха от училищата неподготвени, незаинтересовани, захвърлили учението дълбоко в кошчето на приоритетите си. А това важеше много по-силно за университета, в който процесите бяха по-сложни и по-страшни, защото тук, във висшите учебни заведения, се готвеше бъдещата ръка, която да води напред обществото. Ръката, чиито пръсти да тласкат развитието напред към нови идеи, нови мечти и нови реализации, към това, което хората така лекомислено побирахме в една-единствена дума – прогрес. Бях сигурен, че ако имаше много хора като този старец с очила, застанал и ръкомахащ ентусиазирано пред нас, прогресът нямаше да е толкова далечен и труднопостижим, колкото бе сега.

Още: ТУК.