Февруари винаги е бил най-омразният ми месец, трябва да призная. Първо на първо, голяма роля играеше кишата, която засмукваше краката на гражданите хищно и сякаш искаше да ги забие в земята, та да не могат да мърдат и да не могат да осъществяват зимните си мечти, които толкова желаеха. Небето бе далечно и студено, а ние – жителите на града, отчаяно се лутахме между мръснокафявото на кишата и угнетяващото небесносиво.

Очите на хората блуждаеха, прескачаха от един зрим обект на друг, търсейки нещо, което да ги стопли – и външно, и вътрешно, да ги издигне от градския капан. Именно затова сякаш много мои познати и приятели хващаха пътя за два-три дни и се насочваха към друг град, или пък към някой зимен курорт, за да намерят покой от обстановката. Аз пък оставах и гледах, гледах много внимателно всичко около мен, защото зимата бе най-добрия сезон за писане – не само поради вдъхновяващата замисленост на зимните хора.

Oще ТУК.