Когато се събудих, мракът бе погълнал хищно града и ми се хилеше нахално пред прозорците, ближещ стъклото и оставящ черни линии по него. Прозях се мързеливо и си направих едно кафе за отскок. Часът според разнебитения ми стенен часовник, счупен на две места и олющен на много повече бе 22:32. След като бях проспал деня, щях по някакъв начин да оползотворя нощта с надеждата нещо да ме вдъхнови и да ме изкара от цялата блатна схема, в която бе започнал да потъва живота ми. Кафето ме удари в ноздрите като миризма, после протече горещо и с песен из гърлото ми, а кофеинът сякаш запъпли из кръвта ми. Окей, дотук добре – сега да намеря какво да правя.

Още ТУК.